Националните есенни изложби в Пловдив продължиха през толкова много години, успяха да се съхранят, да се запази тази традиция, дори се развиха към по-добро. Изключително безценно е, че точно този град старинен продължава да прави есенните изложби, кани най-различни творци за изяви и много ще се радвам и се надявам това да продължи.
Живописта на Динко Стоев в Балабанова къща (дълбока зала) среща зрителя с една експресия на цвета и формата, контраст на цветовете, драматичен сблъсък на образа с дадена ситуация, внушения за състояния на духа, характера, разпадане, обединяване, конфронтация със собствения Аз, теми актуални и валидни за днешното ни общество, многостранни и различни разкази, истории, многозначни асоциации. За някои образа в картините на художника не е поетичен, а по-скоро драматичен, тъмен, отблъскващ, а за други – хармоничен, тъй като съвпада с вътрешното светоусещане, душевните терзания и сблъсъци в човека.
- Какво представяте в рамките на тазгодишното издание „Поетика на образа“, Национални есенни изложби, Пловдив 2019? В изложбата си ще представя няколко живописни платна под общото наименование „Захапка“. Една голямоформатна работа, която изобразява портрет, голяма едра глава, която е захапала желязо и така виси. Една част от тези картини са показвани през 2017 г. в изложбена зала „Райко Алексиев“. Друга композиция изобразява същия персонаж или да кажем подобен в същото положение, но вече в цял ръст на бял фон. Това, което е съвсем ново в случая е една поредица от картини, в които основен акцент е разиграването на този персонаж, захапал желязо в пространството, който виси или е в някаква динамична поза. В други платна тези едри фигури в небето дават една проекция на тази желязна конструкция, перспективно изградена като едно обобщение за състояние, че това не е някакъв единичен, изолиран, конкретен случай, но всъщност то е характерно за много хора. Преди време бях много изненадан, когато на изложбата ми поканих моя позната, която има чудесна кариера, семейство, деца, мъж… всичко, което може да иска един човек, но тогава тя ми каза „Аз цял живот съм живяла ето така…“. Това от една страна ме изненада, но от друга ми даде увереност, че съм усетил това състояние, което се оказва присъщо за много хора, диапазона е по-широк, отколкото съм си го представял първоначално. А това именно е безсилието, викът, безпомощността, които почти отиват до края на физическото и умствено изчезване. Това е човека, който е стигнал до там. Концепция на изложбата в точния смисъл няма. При мен по-скоро общ е възгледа, който доминира в тези картини. Той не е радостен и оптимистичен. Моята живопис беше наречена – психически и социален неоекспресионизъм и се радвам, че получи това определение. А защо ми харесва? - Защото точно това бих искал да правя и ако трябва да се самоопределя това бих казал за себе си. А дали е точно така е отделен въпрос.
- Вик, безпомощност, безнадеждност… споделете за света във вашите картини… В тази експозиция ще има картина – басейн с една самотна глава, която плува вътре, не е ясно точно какво прави, но е там. Тя също не е особено оптимистична, въпреки че изцяло е издържана в светлина и цвят. Аз съм човек, който е поживял и е имал възможност да е много нещастен и много щастлив, и много отчаян и много обнадежден. Така, че не мога да кажа за себе си, че съм твърд привърженик на едната посока, но все пак оказва влияние и времето, в което живях и продължавам да живея, в което имам съзнанието на мислещ, всичките тези срутени идеали, неосъществяването на нищо от тях, разрухата, която дойде след това и която не донесе никакви нови морални ценности. Ние живеем без такива морални ценности, т.е. смятам, че ние общо като народ, нация нямаме такива ценности. Всичко това още дава тласък колелото да се върти и върти в една посока. За себе си съм оптимист т.е че ще оживеем аз и семейството ми. Имам две деца, едното е голямо – успешен художник, малкото, което е на 4 години – красив и сладък, една жена, която обичам и има изключително големи възможности да направи нещо в живописта т.е. в момента се чувствам добре, но в никакъв случай не съм оптимист за всичко, което предстои за нас и в нас като народ, а и за света. А когато няма морални ценности разрухата е не само психическа, тя става и физическа и в крайна сметка това е проблем за всички ни – всички, които го усещат. Смея да кажа, че съм един песимист, болезнено чувствителен човек и много се радвам, че съм такъв, защото ако не бях, нямаше да стана интересен художник. Щях да бъда спокоен и равнодушен, а точно тези картини и това изкуство не ми харесват. Радвам се, че съм в другата посока. Преди години направих завой, когато завърших академията и попаднахме в зоната на свободната търговия и на тази демокрация фалшива. Исках да стана пазарен художник, да се продавам, защото навсякъде това пишеха по печата – … художник успял да продаде в чужбина, да направи изложба в Германия и т.н. Аз също успях да направя това и имах много успешни изложби извън страната. Една от тях беше много успешна (в Германия) във финансово отношение, но един ден се разхождах с парите си в джоба… още го помня – август месец, търкалях количката с голямото ми дете (тогава беше мъничка) и се чувствах абсолютно празен. Не се чувствах удовлетворен, виждах, че съм навлязъл в един шаблон, че се повтарям, че всичко трябва да е синьо, като пространството и да е с изписани неща – хем мечтателно, хем достоверно. Тогава всъщност приключих с това и мисля, че правилно постъпих.
-Основно работите в три цвята – бяло, червено и черно... Мисля, че бих рисувал с всички цветове, но като, че ли при самото влизане в работата започвам с бялото, червеното и черното и от там насетне, те изискват още два цвята и голяма част от картините са издържани така. Получава се една дифузия, размиване, множество нюанси при проникването на единия цвят в другия, това е удивително. Много обичам и жълтото. А говорейки за този цвят държа да отбележа, че в настоящата изложба няма да има картина посветена на Ван Гог, тъй като не можах да направя нищо интересно.
- Споделете мнението си за есените изложби в Пловдив. С Пловдив съм свързан още, когато бях тийнейджър. Баща ми живееше там за известно време докато работеше и ние с брат ми ходехме в прекрасната къща, в която бе отседнал. Пловдив съм го обикнал още от тогава – старите калдъръмени улички, типичните пловдивски заведения, възможността да срещнеш Слона, Йон или Митьо Киров, това се и случваше – срещахме се и говорехме с тях. Пловдив е наше нагледно национално доказателство как културите са се насложили една върху друга, пласт върху пласт и как в крайна сметка се е получил един изискан град със специфична атмосфера и мисля, че в България това е най-хубавия град. Тук, в столицата има нещо напрегнато, жестоко, а там не се усеща такова чувство, което да се насади и да носиш в себе си. Националните изложби продължиха през толкова много години, успяха да се съхранят, да се запази тази традиция, дори се развиха към по-добро. Изключително безценно е, че точно този град старинен продължава да прави есенните изложби, кани най-различни творци за изяви и много ще се радвам и се надявам това да продължи.
- Вие сте утвърден автор. Какво послание бихте отправили към младото поколение, което завършва художествената гимназия, академия и решава да поеме по пътя на изкуството? Аз съм много обезсърчен тук. Пак ще попадна в зоната на песимизма… много съм обезсърчен какво става с нашите млади художници. И да, като казахте, че съм утвърден автор – аз не мога да си намеря бяла боя в европейската столица, знаете ли го това? Това е самата истина. Ако човек не разполага с някакви сериозни средства, с които да инвестира и да си поръча количеството, което да му стигне за една-две години, рискува да остане точно в същото положение 20 или 10 дни преди изложбата си той да няма бяла акрилна боя (разбира се, такава, която става за работа). Но не е и в това проблема! Проблемът е в липсата на перспектива, която ние преодоляхме – моето поколение и по-големите с инерцията на старите усещания. След като си поел вече по някакъв път и си се засилил може в моторчетото ти да няма много бензин, но пак ще вървиш, но ако трябва те първа да изкачиш баира и нямаш и грам гориво, къде ще отидеш! Но още по-лошо от това е нещо, което мога да споделя като човек, който преподава в художествената гимназия – много са талантливи нашите деца, изключително много талант е изсипан в този народ и е нищожен процента на възможността да се реализира. Няма за какво и нямат стремежа да са художници, тъй като искат да се занимават с нещо, с което ще си осигурят хляба. Жалко е… Цели класове след 12 клас заминават за Холандия, Великобритания, Дания, Германия, остават двама-трима… това е равносметката. Това не го казвам с някаква надежда, че някой нещо ще прочете, чуе или ще направи. Никой нищо няма да направи и няма да чуе, но е така.