Ако трябва да погледна цялостно, изложбата ми е вид сугестия, автосугестия... Това е всъщност също като плацебо ефекта, имайки предвид значението и именно сугестивния път на влияние върху психиката на човека.
Броени дни преди откриването на „Плацебо“, Национални есенни изложби в Пловдив се намирам в ателието (дома) на Васил Колев-Vassillo, където наред с други негови творби, ми показва и графиките за предстоящата му изложба в Старинен Пловдив. Разговарям с художника за интересът му към психологическите състояния, сблъсъкът на реално и иреално и създаването на нов свят, който „прониква“ отвъд привидното, насочващ ни към безвремието.
Какво ще покажете в рамките на проекта ПЛАЦЕБО Национални есенни изложби Пловдив 2017? В рамките на проекта ще покажа два графични цикъла. Единият е „Проникване – моите къщи“, който разработвам от няколко години, а другият, който всъщност е новият, „Крадец на гласове“. В тях съчетавам дигитален печат с традиционни графични техники – офорт, акватинта, суха игла и т.н. Графиките отразяват време и битие. Сливането на мисли и емоции, живеейки между София и Венеция се превърна в духовно извисяване, поезия, отпечатани върху хартията, един синтез на вътрешни рефлексии...
Определяте работите Ви като „синтез на вътрешни рефлексии“ – от какво са провокирани? Има заложена конкретика и това е моят живот. И двата цикъла олицетворяват и представляват това, което съм преживял, пречупил, счупил, поправил и оцелял. В „Проникване – моите къщи“ – къщите...всъщност са моят живот, в буквален смисъл и едновременно с това, използвани като метафора символизират моята душа. В композициите можете да видите, че има счупени прозорци и врати, пробиви, има и конкретика от местата, където съм бил. Венеция – това магично място, за което предполагам че, всеки, който е посетил, няма как да забрави. История, идилия, има я тази одухотвореност и сега, въпреки, че се е превърнало в дисниленд. Ако човек изолира и спре да я възприема като туристическа атракция ще може да погледне отвъд това, както например се случи с мен – живях и прекарах там дълго време и тези пространства и култура неизбежно оставиха дълбока следа в съзнанието ми.
Графиките „Проникване – моите къщи“, „Крадец на гласове“, интроспекция на какво се явяват? Всъщност, това, което съм направил се явява един вид дисекция на моeто АЗ. Тези вътрешни пространства и измислена архитектура изразяват именно това. Графичните цикли, които представям в рамките на проекта са синтезирани рефлексии... поезия, за нея няма определен правопис или правило. Детайла, линиите, рисунката, композицията, дори пробивите в плочата, през които можем да кажем, че работата диша. Това е нещо, което изваждаш от себе си, разобличавайки вътрешните импулсии, които те завладяват и го изобразяваш. Нарекъл съм ги „проникване“, защото освен във формалния смисъл като пробив в матрицата, това е един вид проникване в моите пространства и съпреживяването с определени хора. Макар и в графиките от този цикъл да не се забелязват фигури, те всъщност съществуват. В тези така да ги наречем „архитектурни портрети“, хората са представени по индиректен път. Те носят следите на наслоеното невидимо човешко присъствие отразено чрез ритмични пробиви в графичната плоча, преплетени с видими нишки, оплитат съзнателното-несъзнателното във всеки от нас. В серията от графики „Крадец на гласове“ съм търсил психология и съм се опитал да „открадна“ гласове. Наблягам на душевността, продиктуваните вътрешни емоции, прикрити в образния елемент, които до някаква степен мисля, че може да бъдат уловени с определената дистанция, била тя по-голяма или по-малка. Графиката трудно се чете... има пластове, слоеве... Ако човек успее и съумее да вникне, да разчете и да ги види, значи е осъществен диалога с изкуството и авторовата идея, но за съжаление, не е по силите за всеки.
Ladro di voci. Крадецът на гласове, 2017, офорт, акватинта, суха игла, дигитален печат, 100x50 см.
В графичните серии се забелязва една пестеливост по отношение на визуалния разказ… Да, минималистичен е визуалния разказ. Според мен няма нужда от бъбривост. Много е важно да успееш с малко неща да кажеш много. При избора ми какво да отразя върху белия лист, считам, че мога да кажа достатъчно с малко изразни средства, като под „малко“ разбирам пестеливо, а не малко в мащаб.
В композициите вмъквате и текст. Каква е функцията на текста при предаване на вложения смисъл в изображението? Текстовете са присъствие, ритуал и не носят буквален смисъл, а по-скоро следа, както са и самите работи – те са следа от нещо преживяно. Всеки артист предполагам преди да твори трупа, изследва, анализира и след това се излива било то върху платното или хартията. Това е моята лична философия, мисли, емоции, свят, моето плацебо...
По какъв начин изложбата, която ще покажете този септември в Старинен Пловдив комуникира с концепцията „Плацебо“? Ако трябва да погледна цялостно, изложбата ми е вид сугестия, автосугестия... Това е всъщност също като плацебо ефекта, имайки предвид значението и именно сугестивния път на влияние върху психиката на човека. Да вземем например една от работите, които завърших наскоро „Oggi sono felice“, в превод от италиански означава „Днес съм щастлив“ – това отразява един конкретен миг. Интересува ме влиянието, което може да окаже тази и другите работи върху съзнанието на зрителя, да ги провокира да си зададат въпроси, да получат отговори и да навлязат и в собствената си душа, съзнание и подсъзнание.
Завършили сте графика в Национална художествена академия в София и живопис в Академия за изящни изкуства във Венеция. В момента сте преподавател в Национална художествена академия в София. Какво бихте казали по отношение на художественото образование в България? Доволен съм от това, което съм получил като художествено образование. Висшето образование не е като основното или средното. Постъпвайки в академията или в друго висше учебно заведение, смятам, че всеки един, който е решил да се занимава с изкуство, трябва да бъде вътрешно убеден в това. А нашата задача като преподаватели е да успеем да помогнем на този човек, за да намери своя път. За съжаление все по-малко се намират такива хора, които са готови да следват искрено желанията и целите си и са с ясна преценка за пътя, по който поемат. Но ги има и съм свидетел като човек на изкуството и преподавател в Националната художествена академия. Ако студентите нямат мотивация е трудно да се работи с тях. Ние артистите сме алогични хора и сме извън реалността. Ако искаш да се занимаваш с изкуство, то ще трябва да извадиш от себе си тази прагматичност, с която са се натоварили повечето млади хора днес. В момента студентите имат много повече възможности относно изложби, събития, обмен и могат да се възползват от това.
Участвал сте в национални и международни изложби, биеналета, триеналета у нас и чужбина и сте носител на престижни награди. Преди няколко месеца открихте и самостоятелна изложба в Brandstater gallery, California, USA. Според Вас могат ли да се очертаят тенденции в съвременната ни графика? Да, открих своя изложба в Калифорния, а и наскоро се завърнах от Китай. Поводът бе, че спечелих наградата в Шестото международно биенале на графиката Гуанлан (6th Guanlan International Printmaking Biennial 2017). През месец май 2016 г. бях лектор и направих уъркшоп със студенти в графичното ателие на Художествената академия в Ханджоу. Този септември ме поканиха да бъда куратор на изложба в рамките на Sino- Central and Eastern Europe Cultural and Art Exhibition of Hangzhou Cultural&Creative Industry Expo 2017, където имам честта да селектирам и поканя автори от 9 страни - България, Чехия, Словакия, Румъния, Литва, Босна и Херцеговина, Сърбия, Македония, Хърватия. Може би тук е момента, да кажа, че за тенденции не бих си позволил да говоря, а по скоро мисля, че има много разнопосочни линии, школи. Неизбежно идва моментът, в който се налага навлизането на новите технологии. На графиката, това и е силата, обладавайки всяка нова технология, като започнеш от висок печат, дълбок печат, сериграфията до дигитален печат в момента. Новите технологии и дигиталния печат дават голяма възможност и няма как художникът да не го използва, дори и да има някаква съпротива, която е ретроградна. Това се случва в момента и мога да отбележа, че неизбежно тези технологии навлизат, и графиката ги абсорбира, но всъщност е важна идеята и енергията, които влага художникът в една работа.
Бихте ли споделили Вашето мнение и наблюдение за Националните есенни изложби в Пловдив? Това е едно от смислените културни арт събития. Има заложена концепция, която всъщност е от голямо значение. Авторите, които подбира и кани Галина Лардева, са различни като стил, но същевременно с това се допълват и стоят в синхрон, има осъществена комуникация между изкуството им, което е доста трудно да се постигне. На мен темата за плацебо ефекта много ми допадна. Даже се припознах в него. Как ли?! Мога да кажа, че правя една „плацебо графика“. Това, което всъщност ние художниците правим е вид плацебо... и съзнателно или не прилагаме една сугестия върху аудиторията.