Що се отнася до такива категории за качество, не смея да говоря, тъй като на Национални есенни изложби гледам от позицията и страната на личното преживяване.
Намирам се в двора на къща Хиндлиян в Пловдив, където е експонирана изложбата от скулптури на Васил Маргаритов в рамките на Националните есенни изложби. Разговарям с автора относнo търсенето на Аза по пътя, връзката между форма-обект, събирането и взаимодействието на вътрешно и външно пространство, създавайки ново, в което контекста придобива друг смисъл. Как възприемате темата „Плацебо“ в проекта Национални есенни изложби, Пловдив? На пръв поглед, знаем какво означава понятието плацебо, т. нар. автосугестия. Или пък плацебо хапчето, което ние вземаме, но това по-точно е условно и образно казано. Доказано е, че автосугестията съществува, но няма сугестия, която означава самоманипулация. По друг начин казано, това включва манипулиране, но не на манипулатора, както автосугестията, автоманипулацията, която ние провеждаме върху нас. От тази гледна точка, когато става дума за автоманипулация, за която говоря всъщност, това е, както едно понятие „плацебо“ – много широко, включвайки доста странични неща. Не участвам в проекта с работи, които буквално го пресъздават. А по-скоро споделям, какво е моето плацебо чрез тях, защото това е като заблудата – да преминем през живота, всеки си има своите заблуди.
Форма III, 2017, стомана, 39х93х25 см
В рамките на проекта представяте пластики, изработени от стомана и месинг. Правят впечатление абстрактната форма и изразните средства… Световната скулптура върви в няколко посоки, не само аз и моите работи, и много междинни. До известна степен, доколкото ми е възможно ги следя, виждам, че са малко чистите посоки. Тази посока, в която работя на т. нар. „класическа модерна скулптура“, в други географски ширини е правена преди много години. Но лично за мен, това е една посока, която може много да се развива. Усещам, че е така, защото аз като един класически вариант, преминал през художествени училище и академия, след това доста години съм търсил най-важното. А то е – човек да може да открие посоката, която на него му е много близка. Чрез нея, той може да се изразява и най-вече да преценява. Това е в същината, защото преценката застопорява работата в дадена посока. За мен това е един процес в търсене на много години, който не става нито за днес, нито за година-две. Всъщност тези работи, които представям на изложбата в къща Хиндлиян, Пловдив в рамките на проекта са правени от различни периоди и ги подбрах да бъдат подходящи за случая. Материала е много важен, но и не винаги. Това, което създаваш като форма, пространство, работа, материалът в дадена степен засилва и трябва да спомага за по-силното въздействие на работата. Желязото е много хубав материал. Правя една скоба – завършил съм художествено училище в Смолян, специалност металопластика и това ми е близко като занаят и с по-голяма лекота ги правя някои неща. Винаги се изненадвам с всяка работа и има неща, които ме изненадват, за съжаление не положително, но гледам да ги оправя, да преодолея проблема. Задавам си различни въпроси... Месинга (бронза), това са класически материали, с които се е работило от край време. Не излизам от тази т. нар. класическа форма, дори с работите, които правя в стомана. За мен е по-важно отвътре какво представлява работата. Това е същественото.
Казахте, че не излизате от класическа форма. Как се насочихте към този вид изобразяване? Преминах през различни етапи от живота и всъщност най-трудното беше да открия това нещо, което истински ми харесва, и когато го видя да кажа – това е моята работа. Виждам, че има много напред да се работи в тази посока, въпреки, че съм на тези години... но вече мога да преценявам. Човек трябва да се изследва и да бъде честен със самия себе си. Когато види, че една работа не става, не можеш да кажеш обратното. Просто не е станала, търсиш варианти да опознаеш себе си и някои неща, чисто като принципи. Държа да ви кажа, че голяма част от принципите, които са основополагащи в скулптурата дори и не се изучават. Аз мога да преценя това по някои вторични неща. Не се изучават, имам предвид не като процес в училище или в академията, а е насочено към самият човек да се самообучава... До ден днешен го правя.
Форма IV, 2017, стомана, 63х18х19 см
Каква е връзката и взаимодействието между форма-обект в скулптурите Ви? Скулптурата... не е музика или литература, за да я преразкажеш в някаква степен. То затова се казва визуални изкуства, защото трябва да се разгледа и да се види. Но все пак има някои работи във формата, които с течение на времето открих за себе си, като правя това уточнение, че постоянно изпадам в някакви такива състояния и ситуации... Тук ще направя една скоба – преди години в работите ме интересуваше този безкрай на формата и се бях вманиачил в тази посока. След това минах в работи, които са като фрагмент – представете си, приближавам камерата... правя фрагмент, но така, че да има собствен живот и увеличавам малкото, в което влизаш, постигайки едно друго, ново пространство, като по този начин му сменям и контекста. Човек се мъчи да вкара и логика и емоция, и така общо взето да получи резултата, който е необходим. Сега с последните работи, които правя усещам, макар и да знам, че донякъде някои неща стават и по интуитивен път, че се стремя да събера вътрешното и външно пространство, да прелеят едно в друго. И ако човек се загледа, след като съм казал това, ще отиде, ще го види и усети, но говорейки за тези пространства, включвам и архитектурата, тъй като имам някакъв досег с нея, но те са напълно различни. Напоследък с това се боря. Споделям ви го, тъй като съм забелязал, когато идват колеги да гледат, че го усещат. Е, някои, разбира се, не всички…но то няма и как, защото не е за всеки.
Тази посока, за която говорите се забелязва и предизвиква интерес и в монументалните Ви работи... Нямам много монументални работи: „Начо културата“, „Окото на победителя“ и няколко интериорни. „Окото на победителя“ е друг тип работа... малко е по-различна. Това е много по-типична скулптура, макар, че имаше много мнения, то е както с всяко нещо, което влиза в публичното пространство... имах много изказвания – от високо ниво на сериозни професионалисти, до „Какво представлява това?“ всякакви такива... Това са нормалните ситуации при всяка една творба. Тя е един прекрасен вариант за работа по поръчка, няма по-хубаво нещо от това да имаш конкретен поръчител, изпълнител, с определени изисквания и ако се справиш... Общо взето не харчиш чужди пари. И дори и там успях с формата. Скулптурата трябваше да бъде по-знакова. Тя се отразява, по-точно проектира в небето, морето… Получи се. Тръгна се от много далеч какво да бъде на това място, бавно и методично ги убеждавах и в тази ситуация стигнахме до решение, и когато преди няколко дена бяхме на откриването казаха – „Това е нашата скулптура“. Направи ми впечатление, че много се хареса и от хора, които нямат такава култура и от такива, които имат представа от визуални изкуства. Има такъв тип работи, не казвам, че тези са най-добрите, но има и такива, които се харесват от всички. За разлика от тази, която ви казвам, че за мен е по-добра като скулптура е на пл. „Лапидариум“ в Пловдив, посветената на Начо Културата. Тя е много противоречива, но това са други работи. Идеята на кръговата композиция е да символизира приятелския кръг на пловдивската бохема. Абстрактната скулптура е замислена да се вписва хармонично в архитектурата на Стария град.
Форма IV, 2017, стомана, 39х93х25 см
Как можете да определите развитието на нашата скулптура? Това е много сериозен въпрос, не бих могъл! Не се шегувам. Скулптурата е много мълчаливо изкуство и при тази динамика, според мен много малко хора имат сетива да я усетят като въздействие. Затова и формите стават все по-агресивни, силни, знакови, седящи по-плакатно, ако мога така да се изразя, тъй като при тази многотия, трябва много бързо да има възприемане на даденото произведение. Аз си мисля, че една от функциите на скулптурата е, без да бъда кардинален, точно мълчаливостта. А това е най-трудното, едновременно да оказва въздействие, да има всички компоненти и накрая - една замръзналост, която аз харесвам в работите.
Живеете и творите в Пловдив, какво е вашето мнение за развитието на Националните есенни изложби? Винаги ми е било приятно, когато се срещна и си говорим с колеги и приятели, както се случи и преди няколко дена на откриването на изложбите. Идвал съм всяка година, независимо от това, дали имам колеги, приятели, които участват, не става въпрос за близки. Това е един празник, където се събираме с колегите, с които не сме се виждали от много време, обсъждаме кой, какво е направил. Що се отнася до такива категории за качество, не смея да говоря, тъй като аз ги гледам от позицията и страната на личното преживяване. Според мен те са една много хубава изява и това не е нещо, с което да се съизмерваме с някого. Няма как да стане. Ако тръгнем в тази посока ще се загуби чара на това, че са в Старият град, знаем историята откъде са тръгнали. Националните есенни изложби са хубава изява и е много хубаво, че тази традиция продължава.